Родната ми къща в Бургас е 7-мо ж.п. фондово здание – апартаментът на втория етаж в ляво на първия вход. Баща ми – Христо Къдрев, от 2-рия випуск на Габровското техническо училище, тогава беше локомотивен машинист. Огняр на същия огненодишащ локомотив е бащата на Тончо Русев. Явно този локомотив е бил вълшебен, щом аз все още търся философията и приказката на живота, а Тончо Русев създава толкова прекрасна музика. За бащата на Тончо моят баща казваше: "На една смяна той хвърляше 16 тона въглища в пещта и не преставаше да пее. Когато бяхме на път, нямахме време за разговори, затова след смяната не можехме да се разделим".  

Моето първо училище е "Св. Княз Борис І". Сега, когато посещавам много училища, твърдя, че тогава моето училище беше на много по-високо равнище. И не само училищните коридори с портретите на възрожденци и писатели от Ботев до Елин Пелин, Дора Габе и Багряна. Директорът ни г-н Ненов беше физик. В онова време, когато радиото беше рядкост, той беше инсталирал във всяка стая високоговорител, по който предаваше нарежданията, похвалите, съобщенията и наказанията си. През междучасията пускаше музика. В голямото междучасие играехме гимнастика – на двора или в коридорите, водени от физкултурничката ни г-ца Вълчанова.  

Културата и преданността на учителката ми от предучилищната "забавачница" г-ца Хрусана Керемедчиева и на учителката ми от първо до четвърто отделение г-жа Йорданка Койчева, ме възхищават и до днес. На своите първи учители дължа много. Г-н Крачанов, класният ми наставник, който ни преподаваше български език и литература в прогимназията, беше особняк. Но той високо оцени училищните ми съчинения. Водеше ме да ги чета по всички класове и разнасяше тетрадките ми из всички училища на Бургас.  

От трето отделение пишех стихове и ме смятаха за "поетеса". Затова, когато учителите от у-ще "Любен Каравелов" установили, че има дете, което пише стихове, доведоха по-малкия от мене Христо Фотев в двора на училището ни, за да се запознаем. Така започна нашето приятелство. Аз бях по-голяма – закрилницата, а дребничкият, слабичък Христо Фотев приех като детето-чудо, какъвто си остана цял живот.  

В девическата гимназия "Константин Фотинов", която се помещаваше в прекрасната сграда на ул. "Богориди" 23, по-късно музей и библиотека, учител по литература ми беше строгата и винаги елегантна г-жа Янка Табакова. Тя наистина беше преподавател от класа. И класът ни беше необикновен – цигуларката Влада Маркова, арх. Дунка Герганова, инж.Стела Бояджиева, арх.Елена Георгиева-Мизрахи, зъболекарката Ирина Брадичкова-Черноглазова, неповторимата Лилия Илчева. Влада и Стела си носеха цигулките и в междучасията правехме концерти, а диспутите ни за книги, изложби, концерти и особено по разни философски въпроси нямаха край. Тъй като много ситуации в часовете възбуждаха у мене неудържим смях, г-жа Табакова ми възложи да правя хумористичен дневник на класа, а четенето му в края на всяка изминала година беше очаквано събитие. Смеехме се над себе си и така растяхме.  

Забележителен бе учителят ни по рисуване-художникът Панайт Лолов (брат на композитора Васил Лолов и на писателя Любен Лолов). Той ни научи да мислим, да разбираме изкуството и да откриваме красотата и в най-простите неща.  

Културният живот на Бургас от преди 9.ІХ.1944 год. и в първите години след тази дата беше на изключителна висота. Редовните сказки в претъпканата прекрасна зала на Търговската камара, концертите на симфонични оркестри, художествените изложби и забележителната театрална политика бяха в центъра на обществения живот, а не негов придадък и "мероприятие". Директор на театъра бе неповторимият Стефан Караламбов, който играеше винаги главните роли. Имената на тогавашните актьори са класика в театралната ни история. Как са се справяли, не зная, но всяка седмица имаха безплатно, задължително за всички ученици представление – единия петък за девическата гимназия, а другия – за мъжката. Така през седмица бяхме на театър, репертоарът бе световната класика. Това не може да не остави следи. Следващият бум на театралния живот в Бургас имаше своята основа, а моето поколение – шансът за по-високи измерения от митингите и политическите страсти, които обсебиха и още обсебват България.  

Център на литературния живот на Бургас в годините на моето детство бяха книжарниците на Низамов – в началото на "Александровска", на Ковачев – на "Богориди" и на Полон – една претъпкана с книги "дупка", недалеч от училище "Кирил и Методий". Тук можеше да се срещнем с Константин Петканов, Петко Росен, Антон Страшимиров, Георги Поп Аянов, които бяха и са големи имена в националната ни литература. Ученици и будни граждани се тълпяха край тях, за да ги чуят и да им зададат своите въпроси. От тях започват литературните традиции на Бургас, които изпълват атмосферата на този изключителен град и до днес.