Блести рудата като преспи сняг
и само виждаш в рудничния мрак
проблясващ тънък лъч от светлина.
Дочуваш стъпки. После тишина.

Каква е тази светлина? Дали
струи от лампите миньорски? Или
вградена е във мъжкото сърце
и дава сила тя на две ръце?

А тази сила подвизи твори,
света подземен тя да покори.
Живота си залагат, няма що
мъже корави. За едно добро.

Когато сутрин с клетката лети
към земните недра, не към висини,
не знай миньорът слънце щом залезе
във своя дом отново ли ще влезе.

Луна изгрява, тихо е навън.
Преди да е унесен в нощен сън
молитва шепне той във  полуглас:
Благодаря ти, Боже! Жив съм аз.

х
х   х

Време, ти – четвърто измерение,
дай ми още много вдъхновение.
Да срещна след това смъртта спокойно
с искра надежда, че живях достойно.